Да отвориш сърцето си

(история от книгата „Отвори сърцето си” – Аджам Брам, „Хермес”)

Благодаря ти, Миличка, за книжката! Много е хубава! А това е една прекрасна история и затова искам да я сподeля с всички вас : 0 ))))))))

Преди няколко века в пещера някъде в азиатската джунгла седем монаси медитирали върху безусловната любов. Първите трима били главният монах, брат му и най – добрият му приятел. Четвъртият бил неприятел на главният монах – двамата просто не се разбирали. Петият в групата бил много стар монах, в толкова напреднала възраст, че всеки един момент го чакали да умре. Шестият монах бил болен – толкова болен, че всеки момент го чакали да се спомине. И последният – седмият, бил безполезният монах – той винаги заспивал по време на медитация, не можел да запомни думите на мантрите, а когато напявал излизало фалшиво. Не можел дори робата да си облече както трябва. Останалите обаче го понасяли и му били благодарни, задето ги учи на търпение.

Един ден разбойници открили пещерата и понеже била отдалечена и закътана, решили да я направят свое убежище. Затова решили да убият монасите. За щастие главният монах бил красноречив оратор и успял да склони разбойниците да пуснат всички негови събратя, освен един, който щял да бъде убит като предупреждение на останалите да не казват на никого за пещерата. Това било най – доброто, което главният монах успял да постигне.

Оставили го насаме, за да вземе ужасното решение кого да пожертва, та да бъдат спасени останалите.
Е кого според вас е избрал главният монах?

Врагът? Не!
Брат си? Грешка!
Безполезният монах? Какви съдници сме само!

Истината е че главният монах не могъл да избере. Той обичал брат си също толкова – нито повече, нито по – малко, – колкото и най – добрият си приятел; и също толкова обичал той врага си, стария монах, болния монах и дори добрия стар безполезен монах. Той бил овладял до съвършенство думите: Сърцето ми винаги ще е отворено за теб, каквото и да правиш, който и да си.
Вратата на сърцето на главният монах била широко отворена за всички – от безусловна, непознаваща дискриминация и ограничения любов. И най – трогателното от всичко е, че обичта към другите била равна на обичта му към себе си. Сърцето му било отворено и за самия него. Ето защо той не избрал между себе си и другите. Това означава да гледаме на другите по същият начин, по който гледаме на себе си, но и да гледаме на себе си така, както гледаме и на другите.

Защо избрахте главният монах да умре? Защото в нашата култура винаги жертваме себе си заради другите и това се счита за добро? Защо сме по – взискателни и по – критични да наказваме себе си повече от всеки друг? Причината винаги е една и съща: все още не сме се научили да обичаме себе си. Това се нарича прошка – да прекрачим прага на затвора, изграден от чувството за вина, и да бъдем свободни, да бъдем в мир със себе си. И ако наистина намерим смелостта да си кажем тези думи искрено, в своя съкровен вътрешен свят, ще се устремим нагоре, докосвайки чистата любов. Ще се почувстваме цялостни и свободни да бъдем щастливи. Само когато обикнем себе си по такъв начин, ще разберем какво значи да обичаш истински друг човек – ни повече, ни по – малко. Трябва да отворим сърцето си за себе си – каквото и да сме направили. Когато го отворим – ще бъдем съвършени.